Театър на абсурда: история, представители и отличителни характеристики

Театърът на абсурда е движение в драматургията, което възниква през 50-те години на миналия век и оттогава оказва значително влияние върху съвременния театър и кино. 

Дефиниран от фокуса си върху абсурдното и нелогичното, този вид театър предизвиква традиционните конвенции и насърчава публиката да преразгледа собствените си предубеждения и ценности. 

Опирайки се на философските теории на екзистенциализма и нихилизма, както и на движението на сюрреализма, произведенията на абсурдисткия театър остават широко изследвани от режисьори и актьори не само в Европа, но и по-целия свят. 

В редовете по-долу ви превеждаме през света на абсурда в театъра – заедно с неговите дефиниции, характеристики, влиятелни драматурзи и ключови произведения и концепции. 

Какво представлява театърът на абсурда

Театърът на абсурда е движение в драматургията на 20-ти век, което се характеризира с отхвърляне на традиционния наратив и логическа структура, като вместо това поставя фокус върху парадоксалното и нерационалното. 

Както драматургичните текстове, така и естетиката на абсурдисткия театър са типичен предшественик на контракултурните практики от следващите десетилетия на века. Те изкарват логическата връзка и правата сюжетна линия от светлината на прожектора, като поставят на нейно място нещо много по-различно – хаотичния поток на мисълта, съотнесен към хаотичния характер на човека, търсещ мястото си в света. 

Този вид театрално изкуство е известен с използването на не-секвитури (Non sequitur), игра на думи и сюрреалистични изображения. Често включва герои, които са впримчени в привидно неизбежни ситуации и герои, които осъзнават собствената си абсурдност и са разочаровани от неспособността си да осмислят света. 

В резултат виждаме пълно разпадане на връзките между думата и действието и нарушаване на структурата на диалога, съпроводени от драматургични способи като ирония, пародия и цинизъм.

Движението има значително влияние върху съвременния театър и кино, като много от неговите теми и средства се използват и до днес. Влиянието му може да се види в произведения като Монти Пайтън и Свещеният граал, Шоуто на Труман и Блясъкът на чистия ум.

Кога и защо възниква абсурдисткият театър

Театърът на абсурда често се разглежда като реакция на ужасите на Втората световна война и екзистенциалистките философии от периода. Той е тясно свързан с жанра на абсурдната фантастика – литература, която подчертава нелогичната и абсурдна природа на вселената.

Движението е тясно свързано с философията на екзистенциализма, която насърчава идеята, че животът в крайна сметка е безсмислен и зависи от индивида да се възползва максимално от него. Движението е силно повлияно от произведенията на философи като Сьорен Киркегор и Фридрих Ницше, както и от произведенията на автори като Франц Кафка и Албер Камю. 

Освен това, театърът на абсурда черпи от елементи на сюрреализма като движение в изкуството и литературата, което се фокусира върху ирационалното и мечтателното.

Fernand Michaud, CC0, via Wikimedia Commons

В очакване на Годо, текст на Самюъл Бекет, постановка на Отомар Крейка.
Фестивал в Авиньон, 1978 г.

Представители на течението – най-известните драматурзи на абсурда

Макар и споделящи обща философска рамка, драматурзите на абсурда се отличават със собствен характер и специфики. Периодът оставя множество влиятелни имена в историята на театъра – от екзистенциалните размишления на Самюъл Бекет до черната комедия на Харолд Пинтър, те оставят трайно наследство в света на драмата и продължават да вдъхновяват нови начини за преразглеждане на традиционната театрална техника.

Самюъл Бекет

Самюъл Бекет остава един от най-известните драматурзи, свързани с театъра на абсурда. Неговите творби изследват екзистенциални теми като отчуждението, отчаянието и търсенето на смисъл в една абсурдна и непредвидима вселена. 

Героите в творбите му често са изобразявани като изолирани, фрагментирани и откъснати от обществото, като ситуациите им поставят под въпрос фундаменталната природа на съществуването. Те са физически и емоционално хаотични, а поривът им към автентично живеене е в челен сблъсък с абсурдната природа на света. Хванати в капана на повтарящи се модели на поведение, те се борят да избягат от безсмисления цикъл на съществуването си – разбира се, безуспешно. 

Тези теми често се изразяват в уникалния и експериментален стил на Бекет, който използва фрагментиран език, повторение и нелинейно разказване на истории, игра на думи и сюрреалистични изображения.

Бекетови пиеси като “В очакване на Годо”, “Щастливи дни” и “ Краят на играта” оказват значително влияние както върху тогавашния, така и върху съвременния театър и се считат за класика в жанра.

Артур Адамов

Артър Адамов е друг виден драматург, свързан с театъра на абсурда. Той е силно повлиян както от шведския драматург Аугуст Стриндберг, с чиято собствена душевна криза Адамов се идентифицира, така и от Франц Кафка и засегнатите от него теми за отчуждението и алиенацията на човека.  

Артур Адамов започва да пише пиеси в края на Втората световна война, като La Parodie (1947) е първата му пиеса, която Мартин Еслин определя като „опит да се примири с неврозата и да направи психологическите състояния видими в конкретни термини.“ 

И тук централен фокус на творческия интерес остават изолацията и неспособността на човека да подреди и разбере собствения си свят. Действието често прилича на сън а фрагментиран характер, като по-късните творби на Адамов започват да включват и подчертан политически елемент. 

Най-известните произведения на Артур Адамов включват “Пародия”, “Инвазия”, “Професор Таран” и “Пинг-понг”.

Йожен Йонеско

Йожен Йонеско е още едно ключово име в абсурдния театър. Новаторският стил на неговите сценични произведения включва елементи на сюрреализъм, абсурдизъм и екзистенциализъм.

Пиесите на Йонеско често включват сюрреалистични и съновидни елементи, като изкривени пейзажи и събития без последователност. Това създадава типичното за абсурдизма усещане за разместване и дезориентация в публиката, подсилено от повтарящи се монолози, накъсана реч и липса на диалог. Тези похвати отразяват убеждението на драматурга, че езикът е недостатъчен, за да изрази сложността на човешкия опит.

Тези стилистични елементи са комбинирани в пиесите на Йонеско, за да създадат усещане за екзистенциално отчаяние и да поставят под въпрос конвенционалната мъдрост и ценности на обществото. Чрез творбите си Йонеско цели да предизвика възприятията на публиката за реалността и да я насърчи да постави под въпрос смисъла на собственото си съществуване.

Сред най-влиятелните пиеси на Йонеско остават “Плешивата певица”, “Носорог”, “Двама в делириум” и “Кралят умира”. 

Oleg Evstafyev, CC BY-SA 4.0, via Wikimedia Commons

„Столовете” по Йожен Йонеско, режисьор М. Теплицки, Тел Авив, 2016 г

Жан Жоне 

Жан Жене е френски романист, поет и драматург, известен със своите силно символични произведения, които често изследват теми като хомосексуалност, престъпност и политически активизъм. Стилът му е силно повлиян от собствения му опит като престъпник и участието му във Френската съпротива по време на Втората световна война.

Жене пише по силно стилизиран и експериментален начин, често комбинирайки сюрреализъм и елементи на гротеската с емоционално наситен език. Неговите творби изследват темите за идентичността, властта и състоянието на човека, както и пресечните точки на пола, престъпността и властта. За целта Жоне използва смесица от реализъм и фантазия, създавайки атмосфера на сънлив сюрреализъм, в която героите се движат между състояния на съзнание и безсъзнание. 

Произведенията на Жан Жене са до голяма степен обвързани с принципите на театъра на абсурда чрез състоянията на екзистенциална неопределеност – хванати между желанието за свобода и ограниченията на средата. 

Сред най-влиятелните му драматургични произведения са “Слугините”, “Балконът” и “Нергите”.

Харолд Пинтър

Харолд Пинтър e влиятелен британски драматург, неразривно свързан с театъра на абсурда. Неговите творби се отличават с оскъдни диалози, паузи и наситени мълчания, които предизвикват чувство на безпокойство и напрежение. 

Ключови теми в творчеството на Пинтър са тези за идентичността, властта и човешко състояние, представени от герои в състояние на екзистенциална неопределеност, дезориентация и непредсказуемост. За целта често се използва минималистична естетика с елиптичен диалог, ирония и динамичен баланс между изказано и недоизказано. 

Някои от най-известните драматургични творби на Харолд Пинтър остават “Любовникът”, “Прах при прахта”, “Портиерът”, “Кухненският асансьор” и др. 

И други

Други важни фигури в движението на абсурдисткия театър включват:

• Фернандо Арабал – испански драматург, известен със своите сюрреалистични произведения като Архитектът и императорът на Асирия. Неговите творби често изследват темите за отчуждението, безсилието и абсурда на човешкото съществуване. Пиесите му се характеризират с черен хумор и абсурдни ситуации.

• Вацлав Хавел – чешки драматург и дисидент, който пише пиеси в абсурдистки стил. Неговите творби често изследват теми за тоталитаризма, свободата на изразяване и борбата за правата на човека. 

• Едуард Олби – американски драматург, известен най-вече със своите абсурдистки пиеси като Кой се страхува от Вирджиния Улф. Неговите творби често изследват темите за заблудата на американската мечта, разпадането на семейството, социалното несъответствие и празнотата.

• Том Стопард – британски драматург и автор на култови абсурдистки творби като Розенкранц и Гилденстерн са мъртви. Неговите текстове изследват теми за идентичността, съдбата и ролята на индивида в една хаотична вселена, реализирани чрез характерен минималистичен стил с елементи на метатеатър.

Списъкът може да бъде допълнен с имена като Н.Ф. Симпсън, Жан Тардийо, Луиджи Пирандело и др. 

Що се отнася до българските интерпретации на абсурдизма в театъра, Милена Кирова пише:

“Тоталитарен абсурдизъм в българския театър нямаше и трудно би могло да го има: абсурдизмът представлява система на интелектуална интерпретация; подривайки, той конкурира идеологическите дискурси. В един по-широк смисъл на представата за идеология самият абсурдизъм може да функционира идеологически, точно защото е патетично антиидеологичен. 

Наистина, дискретно съществуваха и някои прояви: битово-алегоричният абсурдизъм на Станислав Стратиев или фолклорно-гротескната стилизация запазена марка Радичков.”

Dmitrij Rodionov, CC BY-SA 4.0, via Wikimedia Commons

Ръкопис на Embers – едноактна радиопиеса от Самюъл Бекет, Библиотека на Trinity College, Дъблин, Ирландия

Отличителни характеристики на театъра на абсурда

Ако трябва да систематизираме накратко стилистичните и смислови особености на абсурдисткия театър на 20-ти век, те биха изглеждали така:

• Прокарване на идеята за антитеатър с антиперсонажи, антиезик, антидрама и антисюжет в противовес с дотогавашните изразни средства на театралната традиция в Европа. 
  
• Отхвърляне на традиционния разказ и логическа структура – театърът предизвиква традиционните очаквания на публиката и вместо това се фокусира върху абсурдното и нелогичното.
  
• Използване на non sequitur, игра на думи и сюрреалистични изображения: с цел подчертаване на нелогичната природа на вселената и разочарованието на героите.
  
• Фокус върху индивида сам със себе си и сам по себе си, поставен във върхушката на едно хаотично и фундаментално лишено от обективен смисъл съществуване в света.
  
• Теми от философските теории за екзистенциализма, нихилизма и класическата философия на абсурда с фокус върху идеята, че животът в крайна сметка е безсмислен – освен ако не успеем да построим свой смисъл в безсмислието. 
  
• Оспорване на предубежденията и тогавашната ценностна система чрез насърчаване на публиката да изследва собствените си предразсъдъци, често чрез използване на абсурд и сатира.
  
• Изследване на човешкото състояние и най-вече начините, по които индивидите могат да намерят смисъл и цел в един привидно безсмислен свят.
  
• Използване на сатира и гротеска за подчертаване абсурдността на ситуациите и оборване на предубежденията на публиката, често по хумористичен начин.
  
• Използване на символика за изследване на абстрактни и наболели теми като отчуждението и изолацията.
  
• Изследване на смъртта и смъртността, често чрез похватите на хумора и фрагментарния диалог.
  
• Изследване на езика за целите на общуването и начините. по които той може да бъде използван за замъгляване на смисъла или изкривяване на истината.
  
• Отхвърляне на рационализма и традиционните идеи логическа структура, изместени от нелогичната природа на вселената и разочарованието на героите в опитите да я осмислят.

Не на последно място, абсурдизмът в театъра е сценична репрезентация на течението на сюрреализма и психоанализата, където вътрешният свят на персонажите взема превес над обективната и рационална реалност. 

Ключови драматургични текстове от абсурдисткия театър

Сред най-известните произведения от театъра на абсурда, които продължават да се изучават, изследват и играят и днес са:

• В очакване на Годо (Самюел Бекет)
• Плешивата певица (Йожен Йонеско)
• Носорог (Йожен Йонеско)
• Столовете (Йожен Йонеско)
• Краят на играта (Самюел Бекет)
• Пазачът (Харолд Пинтър)
• Случка в зоопарка (Едуард Олби)
• Щастливи дни (Самюел Бекет)
• Прислужниците (Жан Жоне)
• Марат/Саде (Петер Вайс)
• Без изход (Жан-Пол Сартр)

Десетилетия наред театърът на абсурда вдъхновява съвременните драматурзи да изследват границите на реалността и да разглеждат човешкото състояние от свои собствени ъгли. Защото смисълът не е обект на реалостта а субект на перспективата.